Открийте италианските следи в София – сгради, паметници и истории, свързани с италиански скулптори, архитекти, предприемачи, принцеси и един бъдещ папа
Puoi leggere questo articolo anche in bulgaro:
В десетилетията след Освобождението на България (1878 г.) и избирането на София за столица (1879 г.), градът става дом на множество чужденци, които работят, развиват предприемачески начинания, създават изкуство и разпространяват културата на родните си страни. Някои от тях остават тук задълго, а други – до края на живота си. Мнозина имат и значителен принос за изграждането на града като модерна европейска столица.
Италианците не са изключение. Напротив, италианските следи в София могат да бъдат открити в историческото сърце на града и ни отвеждат до спомените за римски папа, италиански принцеси, видни дипломати и личности, които разпространяват италианската култура в България и обратно. Строители, каменоделци, скулптори и архитекти въплъщават своя талант и труд в някои от най-забележителните сгради на София, строени от края на XIX век до Втората световна война. Предприемачи, банки и застрахователни дружества са градили интензивни българо-италиански икономически взаимоотношения между двете световни войни. През същия период в столицата е имало две италиански училища, подпомагали образованието на българските деца.
Всичко това разкрива силната, но позабравена историческа връзка между Италия и българската столица София, която се опитваме да припомним със следващите редове. И няма как да не започнем с Вито Позитано – един човек, чието име заслужено е дало името на една от централните софийски улици.
Площад „Народно събрание“ в края на 20-те години на XX век. Вижда се паметникът на Цар Освободител, дело на италианския скулптор Арналдо Дзоки
Вито Позитано – защитникът на София
Виторио (Вито) Позитано е роден през 1833 г. в района на Бари. Дипломатическата му кариера започва през 1863 г. като консулски чиновник на остров Корфу. В периода до 1876 г. е на служба последователно в Малта, Триест, Алжир, Цариград и Сулина. През лятото на 1876 г. е назначен за вицеконсул в София. Тук прекарва малко повече от три години, но неговите дела са достатъчни, за да остане завинаги в историята на града.
В смутните времена по време на Руско-турската война 1877-1878 г., в навечерието на Освобождението на града на 4 януари 1878 г. (нов стил), бъдещата българска столица е под угрозата да бъде опожарена и разорена. При напредването на генерал Гурко към София, османското командване взема решение да се оттегли. Поради това, че огромните количества брашно и муниции, струпани в София, ще попаднат в руските войски, турците решават да подпалят храните и припасите преди да напуснат града. Издадена е заповед населението да излезе от града, което би означавало огромни жертви от студ и глад. Именно Вито Позитано изиграва ключова роля по време на тези дни на безредие – той остава в града, настоява пред останалите чуждестранни консули да направят същото и решително се застъпва за българското население.
В знак на признателност още в първите месеци след Освобождението, докато Позитано все още е вицеконсул в града, един от софийските площади получава неговото име. През 1883 г. и улица „Позитано“ е наречена на заслужилия италиански вицеконсул. Вито Позитано напуска София през август 1879 г., а следващите му дестинации са Дамаск и Йокохама, където умира през 1886 г.
Междувременно през ноември 1878 г. за генерален консул в София е назначен Доменико Бруненги. Бруненги представя акредитивните си писма на княз Александър I в края на юли 1879 г., с което Италия става една от първите десет държави, които установяват дипломатически отношения с Княжество България. Но в най-важните „посланици“ на Италия в България се превръщат Мария Луиза Бурбон-Пармска и Джована Савойска – италианските принцеси, които стават княгиня и царица на България.
Паметната плоча на Вито Позитано на едноименната улица в София
Мария Луиза и Джована – италианските принцеси на България
Силната връзка между Италия и България е увенчана на два пъти чрез сключването на династични бракове, довеждайки две италиански принцеси в София. Първата е Мария Луиза Бурбон-Пармска (дъщеря на Роберто I Бурбон-Пармски – херцог на Парма и Пиаченца), която се омъжва за княз Фердинанд I през 1893 г. Венчавката е била във вилата на Бурбоните в Капецано Пианоре в Тоскана. Нейното пристигане в младата столица донася изискани западни дворцови традиции и благотворителни инициативи. Мария Луиза е имала подчертан усет към изкуството и чувство за изтънченост, но е запомнена най-вече със своята доброта и готовност да помага на нуждаещите се. С Фердинанд имат общо четири деца – престолонаследникът Борис, Кирил, Евдокия и Надежда. Ала само часове след раждането на последната дъщеря, княгинята умира на 29 години, което води до всенароден траур.
Десетилетия по-късно, през 1930 г., историческата връзка е подновена с брака на принцеса Джована Савойска (дъщеря на крал Виктор Емануил III) с цар Борис III. Джована става царица Йоанна, а нейната подчертана елегантност, съчетана със силна съпричастност към нуждите на народа, затвърждава мястото ѝ като една от най-обичаните фигури в съвременната история на България. Благотворителната дейност на царицата, с чиято помощ са построени Работническата болница в София (днес ИСУЛ) и детският санаториум за белодробни болести край Трявна, оставя широка диря. Йоанна е покровителствала сиропиталища и често е посещавала и раздавала подаръци на нуждаещите се деца. Големите изпитания за Йоанна настъпват след смъртта на съпруга ѝ цар Борис III през 1943 г. и налагането на комунистическия режим след Втората световна война. През 1946 г. тя и нейните деца трябва да напуснат България, наречена от Йоанна в нейните спомени „родина“.
Сватбата на католическата принцеса Джована и православния цар Борис III става факт на 25 октомври 1930 г. в Асизи едва след решаването на деликатните религиозни въпроси, свързани със сключването на смесения брак. Ключова роля в посредничеството между българския цар и папа Пий XI изиграва монсеньор Анджело Ронкали – бъдещият папа Йоан XXIII, който по това време е апостолически визитатор в София.
Княгина Мария Луиза
Царица Йоанна и цар Борис III
Монсеньор Анджело Ронкали – „българският“ папа Йоан XXIII
През 1925 г. монсеньор Анджело Ронкали (бъдещият папа Йоан XXIII) пристига в София като апостолически визитатор, а по-късно през 1931 г. става апостолически делегат в България, пост, който заема до 1934 г. Ронкали прекарва близо десет години в България и оставя незаличим и изпълнен с обич отпечатък върху паметта на българите. Освен да изпълнява църковните си задължения, Ронкали действа като дипломат, който защитава с твърдост позициите на Католическата църква, но и винаги търси диалог, проявява разбиране към чуждата гледна точка и се стреми да смекчава противопоставянията. Тези негови качества се проявяват особено във връзка със сложните преговори около сватбата на цар Борис III. Анджело Ронкали е казвал за българския цар, че е „културен, разумен и с благ характер, поражда в сърцето чувства на възхищение и симпатия“. Борис III от своя страна е наричал папския представител „италиански приятел“.
Ронкали още в началото на своя български период започва широка благотворителна дейност. Открива кухни за българските бежанци от Тракия и Македония, които са подпомагали основно православно население. След опустошителното земетресение в Чирпан през 1928 г. прекарва нощта на втория трус заедно с пострадалите. През следващите седмици организира кухни за засегнатите от бедствието, с което печели дълбоко уважение.
Години по-късно, в своето първо обръщение за Великден, папа Йоан XXIII казва следните красноречиви думи:
Обичам да си спомням с неугасваща привързаност тези добри, трудолюбиви, честни и искрени хора, тяхната красива столица София, която ме връща към древната Сердика от първите векове на християнството и към благородните и славни епохи на историята на този народ. Вече много години образът на тази скъпа за мен страна е далеч от моите очи, но всичките ми познанства с хора и семейства оттам остават живи в сърцето ми и в ежедневната ми молитва.
Паметникът на Папа Йоан XXIII в София, дело на италианския скулптор Карло Баляна
Софийските домове на монсеньор Анджело Ронкали
След като пристига в София на 25 април 1925 г., Анджело Ронкали отсяда в къщата в двора на униатската (източно-католическа) църква „Успение Богородично“ на ул. „Люлин“ (днес „Люлин планина“). На мястото на тази къща по-късно е построена сградата на днешната Софийска католическа епархия „Свети Йоан XXIII“. След около година Ронкали се установява на втория си софийски адрес на ул. „Мусала“ №2 (днес ул. „Анджело Ронкали“), където остава до 1932 г.
Tогава по негова инициатива е закупена бившата къща на италианския предприемач Карло Вакаро, разположена на ул. „11 август“ №6. Къщата става последният български дом на Ронкали и седалище на апостолическата делегация в България до 1950 г., когато е национализирана от комунистическия режим. През 1991 г. е реституирана, реставрирана и днес е Апостолическа Нунциатура в България. А Анджело Ронкали е свързан и с още една сграда в София. Това е зданието на организацията „Опера Италиана Про Ориенте“ (Opera Italiana Pro Oriente), чийто основен камък е благословен именно от монсеньор Ронкали през лятото на 1925 г.
Улица „Мусала“ №2 (днес ул. „Анджело Ронкали“)
Улица „11 август“ №6
„Опера Италиана про Ориенте“
Организацията „Опера Италиана Про Ориенте“ е създадена от военния свещеник Франческо Галони, роден близо до Виченца. През 1916 г. той получава разрешение да служи като военен свещеник в Първата световна война и се присъединява към 5-и Алпийски полк. Неведнъж демонстрира смелост и самоотверженост, като се излага на вражеския огън, за да повдига духа на войниците, да помага на ранените или да събира телата на убитите. За заслугите си получава три медала за военна доблест. През 1921 г. Франческо Галони е изпратен от италианското правителство на трудната мисия да издирва гробове на италиански военнопленници, загинали в България. За този период е казвал:
За една година, обикаляйки от долина на долина, от село на село, по върховете на планините и по крайбрежието на морето, отидох да търся покоите на нашите незнайни воини. Там всички ми помагаха – властите, пастирите, селяните, като че ли изпълняваха един дълг към ближния.
Така във времето се развива идеята му за организацията „Опера Италиана Про Ориенте“, която да развива благотворителност и да засили културното влияние на Италия в България. Средствата за дейността на „Опера Италиана Про Ориенте“ и построяването на нейния дом в София са постепенно събрани чрез различни инициативи. Галони често пътува до Италия и изнася поредица от беседи, посветени на България и нейния народ. В Рим, Милано, Бреша, Генуа и Пиаченца са организирани изложби на български изделия – шевици, керамични произведения и старинни предмети. Средства са събирани и чрез „Празници на хляба“, организирани от Галони и подкрепени от Мусолини като част от пропагандата на фашисткия режим.
Построената сграда на „Опера Италиана Про Ориенте“ е включвала училище с името „Леонардо да Винчи“, където са преподавали италиански и български учители, библиотека, салон, пансион за бедни студенти и други помещения. Монументалното здание на ул. „Оборище“ № 5 е съвместен проект на италианския архитект Реа и българския му колега Никола Занков. През годините сградата е реконструирана и нейният архитектурен образ е значително изменен, но разкошният салон с дъбов таван в средновековен стил – изработен в Италия и подарен от Римската община, е запазен и в наши дни. Строителството на сградата започва през 1925 г., а тържественото откриване е на 15 септември 1929 г. За откриването пристига италианска делегация, чиято програма включва и поднасяне на венци пред паметника на големия български герой Васил Левски – монумент, който е пряко свързан с таланта на италианското каменоделство.
Сградата на Опера Италиана Про Ориенте в края на 20-те години на XX век – общ план и детайл с главния вход
Паметникът на Васил Левски
Паметникът на Васил Левски се намира на около 15 метра встрани от мястото, където „един от най-идеалните ни герои“ (по думите на българския княз Фердинанд I) е бил обесен от османската власт през 1873 г. Васил Левски е наричан Апостолът на свободата, но негoва кауза е било не просто освобождението на българския народ, но и създаването на демократична българска република.
Скоро след Освобождението, местният градски съвет подема идеята за издигане на паметник на Левски. Ала поради финансови проблеми, от предложението до откриването на монумента минават цели 17 години. Ключова роля през този период изиграва италианският предприемач-каменоделец Абрамо Перукети. През 1885 г. с него е сключен контракт за добиването на гранит от софийското село Бояна в полите на планината Витоша, както и за последващото изработване на каменната част на паметника. Срокът на договора е една година, но поради повтарящ се недостиг на средства работата на Перукети спира на няколко пъти и в крайна сметка се проточва до 1890 г.
Италианецът изработва монумент, който се състои от богато декорирана четиристенна призма, върху която е поставен обелиск. И така паметникът е окончателно завършен към 1892 г. и тържествено открит през 1895 г. А на по-малко от десет минути оттук, сред зеленината на една от централните софийски градини, се открива Докторският паметник – още един монумент с италианска връзка.
Паметникът на Васил Левски
Докторският паметник
Докторският паметник напомня за загиналите медици по време на Руско-турската война от 1877-78 г. и е един от първите паметници, издигнати в София след Освобождението. В края на 1882 г. неговото построяване е възложено на италианския предприемач Луиджи Фарабоско. До пролетта на 1884 г. той завършва всички каменоделски и зидарски работи, както и осигурява бронзовите компоненти за декориране на паметника, доставени от Италия. Паметникът представлява пресечена пирамида, изградена от каменни блокове, по които са изписани 528 имена на загинали медици. Върху пирамидата е поставен саркофаг, чиито четири страни са символично свързани с четирите знаменити битки при Плевен, Пловдив, връх Шипка и село Мечка до Русе, които предопределят победата на Руската империя и Освобождението на България.
Споменатите Абрамо Перукети и Луиджи Фарабоско са само двама от италианските каменоделци и строители, работили по различни обекти в София в края на XIX и началото на XX век и допринесли за построяването на сгради като Царския дворец, Народния театър и храм-паметника „Александър Невски“. За съжаление не всички имена са записани и документирани.
Но не такъв е случаят с флорентинския майстор Арналдо Дзоки, чието име може да бъде прочетено по един от най-забележителните софийски паметници – Паметникът на Цар Освободител.
Докторският паметник
Паметникът на Цар Освободител
През 1900 г. е проведен международен конкурс за проектиране на паметник в чест на руския император Александър II, който подписва манифеста за обявяване на Руско-турската война от 1877-78 г. Постъпват общо 31 проекта от 13 различни държави, като пет от предложенията са дело на италиански творци. Журито е председателствано от българския княз Фердинанд I и включва изтъкнати имена като Еторе Ферари от Римската художествена академия.
Избраният модел носи мотото „Рома“ и е дело на Арналдо Дзоки – блестящ флорентински скулптор, роден в артистично семейство и сътворил монументи в Рим, Генуа, Болоня, Кайро, Буенос Айрес, както и в няколко български града. Дзоки влага цялото си изкуство във въздействащия 14-метров паметник, съчетаващ гранитен пиедестал и бронзова композиция, увенчана от конната статуя на руския император.
Градежът продължава между 1901 и 1903 г., а грандиозното му откриване е на 30 август 1907 г. Сред гостите е самият Арналдо Дзоки, подписал се в бронзовата основа на конната статуя ето така: ARNALDO ZOCCHI ARTIFEX (Арналдо Дзоки, Създател). А освен представените паметници, редица сгради по централните софийски улици носят почерка на своите италиански архитекти.
Паметникът на Цар Освободител около 1910 г. и сега
Сградите на италианската легация
По бул. „Цар Освободител“ откриваме една от най-красивите архитектурни двойки в София – съседните сгради на Италианското и Австрийското посолство. Любопитен факт е, че всъщност италианската сграда е проектирана от австриец, а австрийската – от италианец. Неслучайно втората е като едно малко венецианско палацо. Причината е свързана с един от най-интересните моменти от историята на италиано-австрийските международни отношения – сградите са разменени след Първата световна война. Старата италианска легация започва да се строи през 1906 г. по проект на Енрико (Ерико) Бовио, роден в Бари и завършил в Неапол. Освен в София, проектира легационни сгради в Атина, Солун, Александрия и Порт Саид. Строителството се проточва чак до 1910 г., като в един момент дори българският княз се интересува от причините за забавата и изтъква, че италианското здание е важно за разхубавяването на града.
След само пет години България и Италия стават съперници в Първата световна война и зданието остава празно. След като италианското представителство се завръща през есента на 1918 г., на 14 ноември италиански отряд окупира старата австро-унгарска легация, която е опразнена след капитулацията на империята. През 1922 г. Италия предоставя голяма част от старата си сграда на Австрия, а размяната на двете сгради е официално осъществена на 14 февруари 1925 г. като финален щрих на една необичайна италианска история в чужбина.
Освен Енрико Бовио, в София е работил и флорентинският архитект Мариано Пернигони.
Старата Италианска легация (Днес посолство на Австрия)
Посолството на Италия (старата Австро-Унгарска легация)
Aрхитект Мариано Пернигони в София
Архитект Пернигони оставя повече следи в друг български град – Пловдив, където живее до края на живота си. В София проектира триетажна сграда за Е. Таджер на ул. „Княз Александър I“, построена през 1897-98 г. Сградата впоследствие започва да се ползва за Кредитна банка и е надстроена с два етажа. Първите три етажа на Пернигони са особено забележителни с комбинацията от различни по форма прозорци – правоъгълни и арковидни, единични, двойни и тройни. Фасадите са преобладаващо неокласически с балюстради и триъгълни фронтони, докато двойните и тройните прозорци, използвани в средновековната и след това в ренесансовата архитектура, придават специфичния дух на сградата.
Недалеч от сградата на Пернигони се намира друга сграда, свързана с Италия – зданието на Италианската и българската търговска банка, която е един от историческите символи на търговските връзки между двете страни.
Сградата на Таджер, по-късно Кредитна банка, проектирана от Мариано Пернигони
Българо-италиански търговски взаимоотношения
Италианската и българската търговска банка (Banca Commerciale Italiana e Bulgara – Bulcomit) е основана от миланската Banca Commerciale Italiana през 1919 г. и съществува до национализирането на частните банки през 1948 г. Тази банка е важен участник в стопанската модернизация на България в годините между двете световни войни, като с дейността си осигурява вливане на капитал в индустриални предприятия и инфраструктурни проекти. Нейна основна цел е била да се улесни вносът и износът между България и Италия. Освен централата в София, разположена на една от основните търговски улици на стара София – ул. „Леге“ № 2, банката е разполагала с клонове във Варна, Бургас и Пловдив.
Сградата на Италианската и българската търговска банка
Представители на управителния съвет на банката са участвали и в управлението на Италианската търговска камара в България (Camera di Commercio Italiana per la Bulgaria), основана през 1922 г. Тя има важна роля за засилването на българо-италианските търговски връзки, вкл. чрез разпространението на каталози на български и италиански компании и продукти; посредничество за сключването на търговски договорености между български и италиански партньори; консултации във връзка с транспорта между двете държави и митническите такси и др. Камарата е издавала и ежегоден бюлетин (Бюлетин на Италианската търговска камара в България), съставен основно на италиански език със статии за икономическата ситуация в България, полезни новини и фирмени обяви.
През годините в управата на камарата участват видни италиански и български предприемачи като споменатия Карло Вакаро (виден тютюнотърговец, вносител на селскостопанска техника, собственик на недвижими имоти, инициатор и инвеститор за построяването на два киносалона в България – в София и Пловдив), Пиетро Мейнарди, Иван Т. Балабанов, Янко Бакърджиев и др. Сред членовете личат имената на значими български компании като „Георги Стефанов и Синове“, „Аврам Чальовски“, „Братя Каназиреви“ и др. От италианска страна са участвали организации като La Confederazione Generale dell’Industria Italiana от Рим, Banco di Roma, Ansaldo S. A. от Генуа, Fr. Cinzano & Co S. A. и „Fiat“ S. A. от Торино, Stabilimento di Dalmine и др.
И така Италия се утвърждава като основен външнотърговски партньор на България в периода между двете световни войни. През 1920 г. дори заема първата позиция и по внос, и по износ. През 1930 г. е на второ място по внос и на трето по износ. През 1940 г. заема втората позиция и по двата показателя, макар и далеч зад лидера Германия. В края на 30-те години италианският внос към България се състои основно от текстилни изделия (вълнени и памучни прежди), химически продукти (син камък, лакове и бои), машини (трактори) и метални изделия, а в по-малка степен цитруси и зехтин. Обратно, българският износ е обхващал предимно селскостопански продукти, сред които се открояват зърнените храни (пшеница и царевица), тютюнът, живите животни и животински продукти (яйца), растителните масла.
Реклама на фирма Монтекатини в бюлетина на Италианската търговска камара в България от 1937 г.
Активна роля в икономическия живот на страната имат и две изявени застрахователни дружества от Триест – Riunione Adriatica di Sicurtà и Assicurazioni Generali. Освен предоставяните услуги, двете дружества допринасят и за изграждането на архитектурния образ на българската столица.
Riunione Adriatica di Sicurtà се сдружава със софийското дружество „Български феникс“ и италианската компания решава да се построи ново здание за двете институции. В периода 1925-27 г. е издигнато импозантното здание на „Български феникс“ на бул. „Дондуков“ (днес Агенция по заетостта). В годината, когато сградата е завършена, Riunione Adriatica di Sicurtà става мажоритарен собственик на българската компания. За времето си това е една от най-високите софийски сгради, увенчана по изключително оригинален начин от куполообразен покрив (разрушен от бомбардировките през Втората световна война) и позлатена бронзова статуя на феникс (свалена по идеологически причини след войната).
Сходна е историята на друга емблематична сграда в центъра на столицата. Това е зданието на Assicurazioni Generali и българското застрахователно дружество „Витоша“, които са владеели по 50% от сградата на ул. „Московска“ № 5, изградена в периода 1938-41 г. Внушителното многоетажно здание е един от образците на архитектурата на модернизма в София и се отличава със своята характерна извивка и ритмична подредба на правоъгълни прозорци по фасадата, макар тя също да е белязана от времето.
Зданието на застрахователните дружества Riunione Adriatica di Sicurtà и „Български феникс“
Зданието на дружествата Витоша и Assicurazioni Generali
И така, италианските следи в българската столица включват важни произведения на скулптурата и забележителни сгради в различен архитектурен стил; спомените за заслужили дипломати и италиански принцеси; софийските домове на един римски папа; дейността на различни предприемачи и инвеститори, банкови и застрахователни институции; образователната роля на Opera Italiana prо Oriente и италианското кралско училище Алесандро Манцони. И това не са всички италиански истории в София – някои от тях са все още неразказани, а други тепърва ще се пишат, защото София е гостоприемен град за своите италиански приятели, които идват тук и допринасят за неговото развитие.
Автори на статията са Здравко Петров и Джулио Андреучи. Джулио е италиански ученик, който беше на стаж в Historical Routes Sofia – благодарим ти, Джулио!
Библиография:
– Столична община. Софийски общински вестник, година 1, брой 41
– Държавна агенция „Архиви“ – Регионален архив – София, фонд 1К, Протокол на софийския градски управителен съвет от 26 май 1878 г.
– Груев, С. Корона от тръни. Изд. „Български писател“, София, 1991
– Царица Йоанна. Спомени. Унив. Изд. „Св. Климент Охридски“, София, 1991
– Ботруньо, Л. Монсеньор Ронкали. Изкуството на срещата. Фондация „Комунитас“. София, 2025
– Opera Italiana Pro Oriente. Цел и задача на „Opera Italiana Pro Oriente“ или на „Италианското дело за изток“. София, 1929
– Иванова, Б; Бугарчева, Е.; Дюлгерова, Н.; Кирова, Р.; Симеонов, Р. Докторският паметник в София. Изследвания и документи. Изд. „Матадор 74“, София, 2023
– Ганев, Н. Паметниците на столица София. Печатница „Св. Иван Рилски“, София, 1939 г.
– Главна дирекция на статистиката в Царство България. Статистика на външната търговия за периода 1930-40 г.
– Петров, З. Исторически маршрути: София. Изд. „Сиела“, София, 2019
– Петров, З. Още исторически маршрути: София. Изд. „Сиела“, София, 2025
Балди, С.; Костов, А./Baldi, S.; Kostov, A. 140 години отношения между – Италия и България: Дипломация, Икономика, Култура (1879–2019) / 140 anni di relazioni fra Italia e Bulgaria: Diplomazia, Economia, Cultura (1879–2019). Издателска къща „Тендрил“/ Tendril Publishing House, 2020 http://ambsofia.esteri.it
– Италианско посолство в София/L’ambasciata d’Italia a Sofia https://ambsofia.esteri.it/bg/
– Camera di Commercio Italiana per la Bulgaria. Bollettino della Camera di Commercio Italiana per la Bulgaria 1923-1939
– Nurigiani, G. Dieci anni di vita Bulgara (1920-1930). Sofia
– Enciclopedia Bresciana di Antonio Fappani. Francesco Galloni https://www.enciclopediabresciana.it/
20.08.2026