Вълнуващият Никола Юруков през погледа на неговата правнучка Цвета Георгиева

Разказ за „голямата му душа“, събрала обичта към две дъщери, вдъхновението за европейска архитектура на София и мечтата за свободна Македония

През тази година (2017 г.) се навършват 140 години от рождението на Никола Юруков – един от архитектите на София от началото на XX век, които с достойнство изпълняват задачата да дадат европейски облик на българската столица. Роден на 28 юли в село Лобаница (Лабаница) край Костур (днес Кастория, Гърция), още като ученик се установява в България. По-късно завършва с отличие архитектура във Висшето техническо училище на Виена. Отново в България, намира първите си архитектурни задачи и своята съпруга, Мария, в Пазарджик. Работи и в Пловдив, преди около 1904 г. да се премести в София. Архитект-ръководител при строежа на храм-паметника „Александър Невски“ до 1912 г., междувременно създава знаменитото архитектурно трио заедно с Георги Фингов и Димо Ничев. Поводът е участие в конкурс за проектиране на 8 училища, спечелен и реализиран със забележително майсторство само за няколко месеца. Това е началото на бляскаво партньорство, завещало архитектурни символи като Търговско-индустриалната камара (1912 г., по-късно надстроена), Софийската банка (1913 г.) и Чиновническото-застрахователно дружество (1926 г.) – последната е завършена след преждевременната смърт на твореца. Самостоятелно, архитект Юруков проектира хотел „Юнион палас“ и къщата на кръстовището между улиците „Сан Стефано“ и „Шипка“ (1911 г.), която е сред най-красивите уроци по сецесионова архитектура (до втория етаж, над който е надстроена по-късно). Архитект Юруков е част от ВМОРО в продължение на много години. По ирония на историята, на 26 април 1923 г. е застигнат от куршумите на организацията във времена на кървави конфликти в българското общество. Така трагично, едва на 46 години, завършват животът и съзидателното творчество на Никола Юруков, който по удивителен начин е разделял таланта, вдъхновенията и мечтите си между семейството, професията и каузата за свободна Македония.

Искрени благодарности на госпожа Цвета Георгиева, която съхранява спомените за своя именит прадядо и любезно ги споделя с нас в следващото интервю:

Какъв е Вашият образ за Никола Юруков?

Аз си го представям като толерантен, високоинтелигентен и може би малко излишно доверчив човек. Така съм изградила моя образ за него. Прадядо ми е оставил дълбока следа в красива София, в онези времена когато много бурно се е създавал европейският облик на града. Той е имал важна роля заедно с всички тези наши архитекти и инженери, които са учили в чужбина и са се завърнали, за да строят красивите сецесионови сгради в България. За съжаление част от тях ги няма, но все пак повечето значими примери са съхранени и възстановени.

А най-вълнуващите истории, с които го свързвате?

Той е пътувал много във връзка с доставката на материали и мебелировка. Всички неща за неговите проекти са били внос от Виена/Австро-Унгария. И до днес са ни останали три фотьойла и две закачалки, няколко чаши за шампанско с надпис „Юнион палас“, канички за мляко, чинийки за ордьоври. Много е пътувал и малко се е задържал при двете си любими дъщери. Аз съм кръстена на баба ми Цветана (бел.: Цветана е родена през 1906 година в София, а сестра й Сийка – шест години по-късно). Една от историите, с които свързвам прадядо ми, е точно за едно пътуване. Понеже децата са искали домашен любимец, когато се е върнал от едно пътуване, изважда от джоба на балтона си едно малко бяло кученце за голяма радост в семейството. Кученцето се е казвало Буби, а той и двете му дъщери са го разхождали по ул. „Вълкович“ (днешната „Иван Вазов“), по която често са се срещали със самия Иван Вазов.

Много е обичал музиката и на всяко свое пътуване във Виена не е пропускал да посети концерт или опера при това целенасочено, предварително подготвен с партитури. С този си усет е видял в неговата дъщеря и моя баба музикален талант за свирене на пиано. Имал е намерение да я прати да учи във Франция, но след трагичната му смърт през 1923 г., плановете никога не се осъществяват.

Ценности от Хотел „Юнион Палас

Какви са били вдъхновенията на Вашия прадядо?

Вероятно го е вдъхновявала неговата кауза за свободна Македония. Защитава тази кауза дори и в Швейцария по време на заседание на Обществото на народите. Бил е силно обществено активна личност като част от по-умереното, федералисткото течение в македонското освободително движение. (бел.: Никола Юруков първоначално е деец на ВМОРО и защитава каузата за свободна Македония като неразделна част от България. След загубената Първа световна война преминава към „федералистите“ и възгледите за независима Македония, като част от бъдеща балканска федерация.)

Има ли една сграда, която може да бъде символ на архитекта Юруков?

Естествено, несъществуващият хотел „Юнион Палас“. На втория етаж е имало много красив, луксозен ресторант, а асансьорите в сградата са били с кристални врати. Баба ми е разказвала, как с дядо ми Георги са стояли в ъгловата тераса на ресторанта, откъдето е имало гледка към площад „Александър I“. От там са наблюдавали тържествените ритуали на Двореца. Имам снимка на двамата – дядо ми с папийонка и баба ми с перлена огърлица (бел.: През 1911 г. хотел „Юнион палас“ е издигнат с достолепие и изтънченост на едно от най-важните места в столицата – на площад „Александър I“ срещу Двореца (някогашното разположение попада между днешния Археологически музей (Буюк джамия) и Народното събрание). По това време булевард „Цар Освободител“ е заобикалял дворцовата градина и е преминавал през днешния паркинг пред Двореца. Тази част от булеварда е завършвала с красивата гледка към хотела – по-тясната фасада откъм площада и по-дългата част по улица „Знеполска“ (разделяща хотела от джамията, а след 1930-те и от Българска народна банка). Всеки, който е минавал по булеварда е виждал ъгъла между площада и ул. „Знеполска“, решен с внушителен, заоблен корниз над няколко прозореца от мансардата. А срещуположният ъгъл е бил увенчан с купол, който е „гледал“ към още един знаменит софийски купол – на хотел „Империал“ от 1920 г., съхранен и до днес).

Деец на ВМОРО, по ирония на историята убит по решение на организацията. Как се стига до този трагичен край?

Винаги ми е била много любопитна историята, заради която е застрелян. Знаете, че Никола Юруков идва от македонските земи, където в края на XIX век се формира ВМОРО. В началото организацията е единна, а след Първата световна война се оформят две течения. Прадядо ми преминава и има водеща роля в новото течение на „федералистите“, заради което е и една от жертвите на кървавите междуособици в македонското движение (бел.: Никола Юруков е убит на 26 април 1923 г. Министър-председателят Александър Стамболийски е свален и впоследствие също убит около два месеца по-късно).

В желанието си да бъде полезен за свободата на Македония си отива твърде рано и остава в затруднение цялата фамилия, но те пък са имали силата да се справят с предизвикателството на съдбата.

Как живее семейството след това?

Баба ми и сестра й са били в една възраст, когато си много уязвим за подобна трагедия. Те остават с прабаба ми Мария, хотел „Юнион палас“ и много дългове. Хотелът е изграден в съдружие с архитект Димо Ничев, който има много по-малък процент, като за построяването е ползван кредит. Така че след 1923 г. семейството останало с хотел с много дългове и с лоша управа заради управители, които не се справят. Като решение, Мария Юрукова е продала магазините от партера на хотела – общо 11 на брой. Когато през 1952 г. хотелът е съборен, тя се е „усмихнала“ на тъжния край като отваря бутилка шампанско и казва „Отървахме се от това бреме да сме едри градски собственици“.

Нещо повече за емблематичната улица „Вълкович“?

Когато идват в София, прадядо ми с негови роднини са се настанили в три парцела по улица „Вълкович“ – арх. Никола Юруков, сестра му Костадинка Миладинова (Юрукова) и брат му д-р Христо Юруков живеят един до друг (бел.: арх. Юруков има още един брат и една сестра – Андон Търпов Юруков и Виша Лазарова Юрукова). Най-колоритното е, че в близост, там където днес е книжарница „Слънчоглед“, е била печатницата на наследниците на братя Миладинови, а сестрата Костадинка се е омъжила и станала част от знаменитата фамилия. Баба ми Цветана беше в ежедневни близки отношения с братовчедите.

Нашата оригинална къща е съборена и заменена през 1935 г. от днешната кооперация с архитектурата на модернизма. Кооперацията е построена от прабаба ми и двете вече пораснали и омъжени сестри, като последните два етажа остават на фамилията, докато долните са продадени. Кооперацията се нарича съпритежателски дом „арх. Юруков“. Проектирана е от брата на прабаба ми Мария Юрукова (Дагорова), архитект Никола Дагоров. Той е построил редица сгради в София и Пловдив през 1930-те. Тези сгради са имали локално парно с котел и лесно са се свързвали с централното парно без да се стига до сюжета от филма „Топло“. А интериорът и мебелите имат много съвременно звучене и до днес.

Кои от чертите на архитекта са наследени във Вашето семейство?

Моята баба е носила гените на прадядо ми и е била обединителна личност, която винаги е намирала език, толерантност и търпимост към всички хора около себе си. Аз също се опитвам да пазя тези черти.

Какви според Вас са разликите между София на Никола Юруков, Фингов, Ничев и София на съвременната българска архитектура?

Темата е разностранна и може да има различни гледни точки. Аз самата съм раздвоена, защото определено ми харесва атмосферата на Стара София и се ядосвам, че голяма част от т. нар. исторически център е унищожена, дали заради бомбардировките, дали след това. Защото днес всички пътуваме много и винаги когато отидем в някой град се потапяме точно в онази част с малките улички, старите сгради и приятната атмосфера на отминали по-романтични времена, представяме си какво се е случвало, как дамите са се разхождали с красиви рокли и шапки. От друга страна, харесвам и съвременната българска архитектура защото имаме много кадърни млади архитекти. В нашия град настана строителен бум веднага след 10 ноември и моето естетическо чувство се бунтува, защото има много неща, несъвместими със заобикалящата среда. Но това е част от растежа и развитието, София е много по-голяма и трябва да се мисли за нейната многолюдност – как да бъде по-удобна за всички. Ако кажем новата или старата – предпочитам старата. Предпочитам старите, исторически квартали на София.

Познати ли са днес строителите на следосвобожденска България?

В последните години започва да се попълва информацията, защото има много млади хора, които се интересуват и работят в тази сфера и популяризират историята на града. Хубавото е, че вече имаме доста информация кои са построили красивите сгради в София и каква е била тяхната роля за България, което за съжаление не беше така в първите десетилетия след 9 септември. Но това не трябва да спира процеса, напротив, търсенето трябва да продължава, защото винаги има нещо интересно, закътано в някой ъгъл.

21.12.2017