За обаятелния архитект Киро Маричков – интервю с неговия внук Кирил Маричков

През лятото на 1877 година Калофер е опожарен от турците, от много къщи не остава и следа, а стотици хора губят живота си. В тези повратни дни двама млади родители взимат на ръце 2-годишното си дете и ключовете от къщата и бягат за спасение в горите на Стара планина. Връщат се по-късно и отдалече разбират, че къщата им е изгоряла. Сред тлеещите останки майката вижда, че детето си играе с някакво черно въгленче и го търкаля в ръцете си. Грабва го от ръцете му, защото мисли, че детето ще се изгори. После запазва това въгленче. След време големият вече мъж ще пази въгленчето в една сребърна кутийка като безценен сувенир от неговия роден дом. Един ден той ще покаже кутийката на своите трима приятели Александър Божинов, Александър Балабанов и Елин Пелин и ще им разкаже тази история. Порасналият Кирчо бил големият ни архитект Киро Маричков. Около век по-късно внукът му – „щурецът“ Кирил Маричков ни разказва тази история, която дядо му пожелал да бъде уводните думи за неговия живот.

Гранд хотел „Империал“ от 1920 г. на „Съборна“ и „Леге“

Здравейте, г-н Маричков! Много благодарим, че се съгласихте да ни разкажете за дядо си! С какво е останал той в спомените на Вашето семейство?

Той е запомнен като работяга, като човек, който работи постоянно, ходи бързо, става рано винаги в 6 часа, пие кафе, чертае, закусва в 9 часа, излиза за обиколка на обектите си, прибира се следобед и продължава да чертае. Ужасно много е пушел. Другото нещо е, че хубаво е свирел на пиано и много хубаво е пеел. Обичал е да седне на пианото и в компания да пее песни. Любимият му композитор е бил Шуберт, а любимата му песен – неговата „Серенада“. Той не само че е свирел на пиано, ами като беден български студент, той си е изкарвал нещо допълнително, пишейки клавири на песни – руски романси, немски коледни песни… Имаме запазен такъв клавир вкъщи. Той е с ноти за пиано и трети ред над тях с мелодията на песента. Мисля, че не могат да се изпишат толкова красиво ноти дори и с компютър. А освен това нотните листа са украсени с едни сецесионски винетки, точно както по старите издания. И отдолу под нотите – думите на песента на три езика – български, немски и руски. Написани и преведени от него в рими! Аз като гледам какъв труд е хвърлил за това нещо (смее се), т.е. издържал се е, помагал си е с тези клавири. Той наистина е голям талант. И после, тази негова работоспособност. Аз се чудя как за сравнително краткия си живот е успял да направи толкова много неща.

Домът на Дренкови от 1905 г. на ул. „Сан Стефано“ (днес Резиденция на Гръцкия посланик) – съвместен проект с Георги Фингов

Разкажете ни повече за калоферския Ви род?

Братът на прабаба ми Георги Странски (бел.: участва в Учредителното събрание, в организирането на Съединението като член на БТРЦК, министър на вътрешните работи при Константин Стоилов, също и управител на Александровска болница) е бил съученик с Ботев и много добър негов приятел. Елена Странска е негова сестра и моя прабаба, женена за Христо Маричков. Имат две деца – Киро Маричков и Иван Маричков. Христо Маричков е бил учител в същото училище, в което е бил учител даскал Ботьо. Но той е бил от следващото поколение, не от неговото.

Домът на Димитър Мамарчев от 1909 г. на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ – съвместен проект с Георги Фингов

Какво повече знаете за неговия талант на архитект?

Това, което аз съм възприел от баща ми, а съм го видял и със собствените си очи по неговите сгради, ме кара да мисля, че той е направо гений. Казвам го съвсем сериозно, защото освен че е бил невероятен архитект, той е и страхотен художник. Ние вкъщи имаме много негови картини, даже имаше изложба в Съюза на архитектите. Трябва да кажа, че няма нищо модернистично в тези картини. Абсолютно реалистични са. Той е завършил Политехническия университет в Карлсруе, откъдето са излезли много световни архитекти. Там има една зала с чертежи на най-добрите студенти и в тази зала са окачени и някои от чертежите на дядо ми. Все още са изложени там.

Политехническия университет в Карлсруе

Когато бяхме с „Фондацията“ на концерт в Карлсруе, аз реших, че трябва да отида и да видя тази зала. И с един фотоапарат се затичах към „Политехниката“, за да я снимам. Обаче лошото е, че беше събота. Снимах сградата, но не можах да вляза вътре. Имаше един портиер – много любезен човек, на който му казах на английски, че моят дядо е учил тук и има изложени негови чертежи. Той ми кимаше и се усмихваше много любезно, но в крайна сметка не ме пусна да вляза и да снимам чертежите. Друго интересно нещо се случи. Пътувайки с един бус към Карлсруе, минахме покрай едно езеро. И аз виждам езерото, което ми е до болка познато – езерото от картина на дядо ми вкъщи! Единствената разлика между това, което видях, и картината, е една излитаща чапла. Е, не излиташе в тоя момент, както на картината (смее се).

Къде точно се е намирала къщата на дядо Ви?

Къщата на дядо ми е била точно там, където доскоро беше резиденцията на американския посланик. В този район почти всичко е от дядо ми и от неговия съученик и приятел арх. Фингов – училище „Васил Априлов“, къщата на Фингов, на отсрещния ъгъл е къщата на генерал Кирил Ботев, а до нея къщата на дядо ми, но тя беше навътре, отдръпната от улицата. Аз помня тази къща. Когато бях малък и се разхождахме с баща ми, минавахме винаги покрай нея и той ми казваше „Ето я къщата на дядо ти, ето го училището, в което ще учиш“ и аз бях много щастлив, че ще уча в училището с голямата кула. В крайна сметка ме записаха в „Антим I“. И ето каква е историята. След смъртта на дядо Киро, баба ми е продала къщата на един страшно богат българин. Този човек е построил до къщата на дядо ми – на ъгъла с „Велико Търново“ и „Априлов“, една модерна и много хубава сграда.

Бюрото на внука Кирил Маричков, останало от къщата на дядо му Киро Маричков

Говорите за сградата на Ангел или Анжело Куюмжийски?

Да, точно така. Там доскоро живееше американският посланик. Там беше и къщата на дядо ми – в този двор. Веднага след 9-ти септември Куюмджийски, който по това време живее в Щатите, продава къщата си заедно с къщата на дядо ми на американците, за да не му я конфискува новата власт. През 60-те, когато тя става резиденция на посланика, разрушават къщата на дядо ми. Помня, че един ден баща ми се върна и каза „Американците разрушиха къщата на баща ми“ – адски възмутен. А майка ми се смее „Е, голямо чудо, нали тя отдавна не е твоя, какво“. „А, не може така – тя е паметник …“ продължава баща ми. Но я разрушиха, за да им стане по-широк двора. Спомням си две много хубави вити стълби, стигащи до една тераса на втория етаж. Имаше ограда, същата като на училище „Васил Априлов“, през която се виждаше къщата. Американците събориха и нея, а на нейно място направиха сегашната висока каменна ограда. Къщата на дядо ми така си отиде и няма никакви документи за нея. Единствено споменът за тези две стълби от двете страни към горния етаж. Сватбеното пътешествие на баба ми и дядо ми е било във Виена и те са се върнали с половин вагон покъщнина с виенски мебели, за да обзаведат новата си къща. Бюрото, на което в момента пиша, е бюрото на дядо ми. Има и една направена лично от него библиотека в стил сецесион, която е останала от старата къща.

Библиотеката от старата къща

Каква е била визията на дядо ви за бъдещето на София?

Двамата с Георги Фингов не само са имали визия, а са предложили и градоустройствен план. Този план печели втора награда, а не първа. Баща ми едно време, понеже планът е бил великолепен, си направи труда да разбере защо не е приет. Записани са черно на бяло изказванията на общински съветници, които са приемали плана. Дядо ми и Фингов са присъствали и те са им казали: „Какви са тия широки улици, бе, това да не ти е Париж? Тука трябва два файтона да се разминат.“ – ето това е изречението. Вижте свитата българска душа още оттогава! И досега си патим от тесните улици на София. (бел.: Освен това, през 1904 г. има конкурс за градоустройствен план около „Александър Невски“. Проектът на арх. Киро Маричков печели конкурса, като със своето предложение е предвиждал едно ансамблово застрояване около храм-паметника с най-важните сгради на държавата.)

Сградата на Функ от 1903 г. на кръстовището между булевардите „Дондуков“ и „Васил Левски“ – съвместен проект с Георги Фингов

Имате ли любима сграда на вашия дядо?

Бих казал хотел „Империал“. Вижте само неговата врата – той я е рисувал месеци наред, детайл по детайл. Имаше и една сграда на „Оборище“ срещу Френското посолство, която много ми харесваше, и я събориха. Беше Либийско посолство. Взеха разрешение да построят там един огромен блок (бел.: бившата къща на Стефан Стефанов – министър на финансите). Ужким ще я запазят, събориха я на нула, направиха една стеничка, ужким остатък от старата къща, но не е никакъв остатък. Нищо не запазиха от нея. Тя също беше построена от дядо ми.

Вратата на гранд хотел „Империал“

Какво можете да ни кажете за дома на Георги Лазаров на ул. „Денкоглу“ 19? (по думите на самия арх. Маричков – любимата му сграда)

Баща ми ми е казвал, че дядо Киро много си е играл с вътрешността на сградата, че интериорът е бил забележителен и изключителен – стълби, прозорци, ламперии… Казвал ми е, че къщата на Функ също е била много красива отвътре. Дори в нашата обикновена и горяла по време на бомбардировките кооперация, има неща, които просто, как да кажа – никой не би направил така, а той го е направил. Например пред спалнята, която е в югоизточния ъгъл на сградата, има балкон, тераса. Но дядо ми не е направил от южната страна врата към балкона и от източната прозорец, а е скосил ъгъла и е подредил врата, прозорец, прозорец. Получава се една чупка – толкова е хубаво и артистично така! И си казвам „Гледай сега – защо го е направил? Всеки друг щеше да го направи по стандартния начин с ъгъл.“ Такива са били някога архитектите – и отвътре да е хубаво – и като гледаш, да ти е приятно.

Къщата на Георги Лазаров от 1914 г. на ул. „Денкоглу“

А как е сега според Вас?

Сега все нямало пари, все този наш бедняшки манталитет. Помня, че изнасяхме един концерт с „Фондацията“. В една страшно хубава зала, където беше ужасно студено, без парно и със счупени прозорци! А концертът е със симфоничен оркестър и аз питам организатора: „Защо парното не работи? Защо не оправите тези счупени прозорци?“. И той ми казва: „Ами, такива сме, защото сме бедни“. И аз му отговарям: „Не, бедни сме, защото сме такива!“
Прочетох скоро, че Рейгън е казал – „Бедността е най-справедливото наказание за глупостта на един народ.“ Защото като помислиш, в дъното на всичко всъщност е глупостта. Мързелът също е на практика глупост. Ти не можеш да разчиташ, че ще живееш хубаво, ако си мързелив и не правиш нещо. Липсата на инициатива е насадена много дълбоко по времето на комунизма, и за съжаление, е променила характера на българина. Защото също е една глупост да очакваш някой друг да ти свърши работата, а не ти самият. А този, другият, който мисли вместо теб, също е глупав и не ги измисля достатъчно добре нещата.

Студентски чертежи по дескриптивна геометрия на Киро Маричков

Кажете ни нещо повече за ценностите на дядо си?

Знам, че е бил от Демократическата партия и е притежавал една дълбока демократичност. А какво е демократ – човек, който дава право на друго мнение и се съобразява със свободата на другите. Много хора бъркат свободата със слободия, а демокрацията с анархия. Демокрация не е да правиш, каквото си щеш, а е система, в която е по-важно да уважаваш правото на другите, отколкото да мислиш само за собствените си права.

Разговорът ни продължава из темите „Преди-сега“, „Обществото“, „Демокрацията“ без диктофон. Кирил Маричков е сладкодумен и за малко да пресрочи двата часа на „синя зона“. Оставям го да си тръгне, защото има още много истории за разказване в книгата, която пише. А ние още веднъж му благодарим, че сподели с нас семейните истории за обаятелния си дядо!

Архив: Кирил Маричков
Интервю: Сребрина Тимофей
Снимки: Здравко Петров

17.02.2022