АРХИТЕКТ СОФИЙСКИ: 150 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НИКОЛА ЛАЗАРОВ (НАУЧЕН ТРУД НА ЗДРАВКО ПЕТРОВ)
Никола Лазаров е сред най-бележите имена от архитектурната история на България от края на XIX век до Втората световна война. Надарен с великолепен талант, предприемчив и неуморим в архитектурната дейност, но и безкомпромисен в отстояването на професионалните си ценности, архитект Лазаров създава огромно културно наследство из редица български градове. Неговите най-продуктивни години са в края на XIX и началото на XX век. По този начин жилищните и обществените му сгради остават като паметник на стремителното българско развитие преди Балканските войни. Можем да видим негова архитектура във Варна, Русе, Габрово, Шумен, Плевен, но най-голямата част от неговата дейност е била в столицата. Проектирал и построил множество софийски сгради, винаги с аргументирана позиция за градоустройственото развитие на града, Лазаров неслучайно подписва своите публикации във вестник „Дневник“ през 1907 г. с псевдонима „К.А. Софийски“. Ще припомня за бележития Лазаров, 150 години след неговото рождение, през основни моменти от биографията и образи от архитектурното му изкуство.

Никола Лазаров е роден на 1 април 1870 година сред възрожденския дух на Карлово. Син е на Иван Генов Лазаров, от когото най-вероятно е наследил своята предприемчивост и решителност. Иван Лазаров е бил успешен търговец на гайтани и розово масло с кантора в Браила. Сподвижник на Васил Левски, не е странял от революционното дело в подбалканските котловини. И заради своята родолюбива дейност е обесен от османските власти без съд и присъда през лятото на 1877 г. по време на Освободителната война. Никола остава сирак на едва 7 години.

След първоначалното си образование в родния град, завършва гимназия в Пловдив. Още в гимназията разкрива своя фантастичен талант да рисува и не случайно през 1888 г. започва първа работа като чертожник в Пловдив, а по-сетне и в Дирекция „Обществени сгради“ (Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството), вече в София. През този период работи заедно с известните архитекти Фридрих Грюнангер и Карл Хайнрих и вероятно тяхното умение и отношение в архитектурното изкуство повлияват на младия Лазаров и допринасят за неговото окончателно решение – да следва архитектура. Идва време за един от смелите му ходове, които ще го съпътстват през целия му живот. Макар с ограничени финансови средства, единствено със собствени спестявания от надниците му като чертожник, Лазаров постъпва в Ecole speziale d’Architekture в Париж. По това време училището се утвърждава като водещо във Франция, а по чертожните му дъски се създават перспективите пред новия стил art nouveau (френския аналог на стила secession в Австро-Унгария). И въпреки отличните си постижения, въпреки че след първата година се връща в София и работи през ваканцията, след втората парите му окончателно свършват и е принуден да прекъсне следването си. Лазаров не губи мечатата да завърши в Париж и кандидатства за стипендия към Интендантството на Цивилната листа на Негово височество – Князът. В своята молба младежът изтъква, че „към архитектурното изкуство от рано проявявам голяма любов“, а приложените препоръчителни писма именно от личности като Грюнангер и Хайнрих защитават правото му на стипендия. Лазаров завършва образоването си през 1893 г., а специалната му самостоятелна задача към дипломирането е посветена на църквата към Рилския манастир – заснемане на църквата с прецизното ѝ оцветяване, което впоследствие се оказва много важен щрих от българската архитектурна история.

Отново в родината, но вече като арх. Лазаров, в началото на 1894 г. постъпва на работа като архитект по поддръжка на княжеските Дворци. От тук следва и първата му голяма задача – преустройството на двореца „Евксиноград“ край Варна. Няколко месеца след това пък е помощник на Грюнангер при построяването на североизточното крило на Княжеския дворец в София. В края на 1896 г. обаче, за Лазаров идва време за следващия смел ход – да напусне държавната служба и да започне собствена частна практика. След края на военната му служба в Първи пехотен софийски полк през 1897 г., открива първото частно архитектурно бюро в София и то не къде да е – на кръстовището на улиците „Търговска“ и „Дондуков“. На едно от най-представителните места в столицата архитект Лазаров окчава табелата „Архитектурно бюро“. Зад тайнствения надпис Лазаров и екипа му от чертожници и техници започват неуморна работа. Една от първите задачи е довършаването на Военния клуб, включително интериора и пълно мебелиране. Следва проектът за обновяването на църквата „Свети Крал“ от 1900 г. (фиг. 01), когато Лазаров става един от първите български архитекти, които проектират с мотиви от средновековната архитектура по българските земи – редовете от червена тухла, арките и колоните, точно като едно творческо продължение на неговата дипломна задача за Рилския манастир. По-късно следва едно цяло архитектурно течение в нашата архитектура със сгради като Семинарията (Фридрих Грюнангер), Синодната палата (Петко Момчилов и Йордан Миланов), Централната минерална баня (Фридрих Грюнангер, Петко Момичлов и Йордан Миланов) и т. н. През тези години Лазаров е част от строителния комитет и жури по изграждането на паметника на Цар Освободител в София. Малко по-късно, само на 32 години, Никола Лазаров става и първият архитект, избран за народен представител в Народното събрание.

Обществената му дейност и активният му ангажимент към градоустройствената проблематика се проявяват в интересна поредица от публикации във вестник „Дневник“ през 1907 г. Там Лазаров се подписва с псевдоним – „К.А. Софийски“. Това му позволява по един любопитен начин да спори както със свои архитекти конкуренти, но и да оспорва свои собствени идеи като им предлага алтернатива. Поредицата е озаглавена „Нашата столица. Нейното благоустрояване и разкрасяване“ – заглавието загатва за важна професионална ценност на Лазаров – красотата като цел на градоустройственото и архитектурното изграждане. Естетическото и монументално въздействие, проявено в различните нива и мащаби на планирането, са определящи за френския възпитаник. Така във вестник „Дневник“ защитава дръзка теза за грандиозна реконструкция на софийския център – предлага събарянето на Двореца и свързване на перспективите на „Търговска“ и „Цар Освободител“ чрез един много пo-голям площад. Лазаров се изказва с характерно красноречие по темата като назовава Двореца „закърпен конак“ и посочва с много емоция, че не може царете на „гордите българи“ да живеят в „една сграда, в която се е извършвал позора над нашия народ“. Архитектът предлага изграждането на нов по-монументален и удобен Дворец по северната рамка на разширения площад „Княз Александър I“. Защитава очакваните значими разходи по следния начин: „Що са за една държава, един град, 10-20 милиона, когато с тях ще добием един чудесен дворец и художествен площад, които ще ни препоръчат пред света като един културен народ, жадуващ напредък и стремящ се да настигне другите цивилизовани нации“. Допълва, че в бъдеще подобни реконструкции ще бъдат неизбежни, но тогава ще струват много повече, отколкото сега.
Неговото мислене в перспектива се проявява и във връзка със сграда на операта в столицата – близо 50 години преди София действително да се сдобие със специално построена оперна сграда. В отделна статия предлага изграждането на опера на площад „Славейков“ и препоръчва още от тогава да се започне с отчуждаването на имоти, които през следващите години неминуемо ще повишават своите цени. Лазаров пише: „Нали сме съгласни, че ако днес за днес можем да минем и без опера, то при стремителния напредък, който правят изящните изкуства у нас, скоро ще настане време, когато операта ще се наложи. Това трябва даже да желаем от все сърце, защото живопис, ваятелство, театър, музика – тия са изкуствата, които дават на суровата интелектуалност един оттенък на нежност, грациозност, елегантност… Специално музиката възвишава и облагородява душата“.
Лазаров проявява и визионерство по отношение на градските паркове и градини и още през 1907 г. предлага идеята за „зелени клинове“ от Витоша, които са отличителна черта на градоустройствения план на София от 1938 г. на проф. Адолф Мусман. Мнението му е, че „градините и лесовете са необходими за всяка голяма человеческа агломерация, защото те присушават почвата, поддържат известна влага във въздуха и го пречистват, дават хладина и сенки и пречат на прахта да се разнася във вид на облаци…“. Архитект Лазаров коментира липсата на достатъчно градини в София и защитава и тезата за един голям лес, спускащ се от Витоша (Драгалевци) чак до Слатина през градината „Княз Борис“. Същевременно, Лазаров не проявява добро отношение спрямо историческото наследство от предишните епохи и дори предлага събаряне на Баня башъ джамия, която да бъде заменена от по-подходяща архитектурна рамка за булеварда и същевременно да се изгради по-монументална джамия в града.

След годините като народен представител и публицист, проектира поредица от частни къщи, сред които са тези на Георги Калинков (1907 – фиг. 02) и д-р Димитър Моллов (1909 – фиг. 03) София. В първия случай Лазаров майсторски оформя ъглите чрез изнесени еркери с балкони и украсява фасадата с гипсови орнаменти (геометрични и лъвски глави) и красива дървена стряха. Във втория случай залага на класически пропорции и симетрия, но и на пищна украса от стиловете ар нуво и сецесион от гипс или ковано желязо (маркизата, прозорците и входната врата). Към този момент енергичността на Лазаров се преплита с опит и самочувствие и той участва със завиден успех в поредица ограничени и международни конкурси. През 1910 г. печели правото да изготви проекта за театъра във Варна, а две години по-късно печели първо място в конкурса за театър в Стара Загора. През същата 1912 година Лазаров продължава с бляскавите си участия и печели проектирането на Русенската търговско-индустриална камара (днес Регионална библиотека), а в конкурса за Софийска окръжна палата (днес Министерство на земеделието – фиг. 04) участва с два проекта и печели първа и втора премия. Лазаров обаче не участва в строителството на сградата през 20-те години поради конфликт с възложителя. Подобен сюжет има в неговата работа по зданието на Христо Гендович през 1914 г. (фиг. 05), когато след като вдига първия етаж на сградата, възложителят прави забележки на архитекта и той без колебание се оттегля от поръчката. Характерно за Лазаров е безкомпромисното му отношение към опитите за влияние и вмешателство в неговата работа, което намира като „обидно за артистическото му образование“, както сам пише. В тези години е и работата му за още един български дворец – „Врана“ край София, като проектните му варианти са прегледани и одобрени лично от Фердинанд.

Неуспешни за Лазаров са конкурсите за Софийска търговско-индустриална камара и Учителска каса, също в столицата. В първия случай е предпочетен проект на триото Фингов, Ничев и Юруков, а във втория – на Наум Торбов. И в двете ситуации си проличава голямата страст, но и самочувствие на Лазаров, когато ожесточено защитава своите проекти. С архитект Торбов дори разменят публикации в пресата, в които Лазаров използва доста остър език срещу своя опонент. По същото време идва и може би най-значимият момент в кариерата му – спечеленият конкурс за сграда на Съдебната палата. Неговият проект категорично побеждава знаменити претенденти от Франция и Италия. Същата година завещава на София и своя личен дом на улица „Врабча“, в който живее заедно със съпругата Александрина, сина и дъщеря си.
През годините на войните Лазаров е мобилизиран към инженерни войски, а след Първата световна война постепенно започва да намалява проектантската си дейност. Насъбрал разочарование от някои конкурси, Лазаров участва в надпреварата за разширението на старата Централната кооперативна банка, построена първоначално от него през 1915 г. Лазаров отбелязва, че и този конкурс се отличава с лицемерие и баналност, заради които шест години не е участвал в подобни начинания. Тук отново е предпочетен проект на Фингов и Ничев. Това разочарование е съпътствано от още по-голямо огорчение за Лазаров – строителството на Съдебната палата е служебно възложено на Пенчо Койчев, който значително променя конкурсния проект на Лазаров.
През тези години на проектантски разочарования Лазаров има много активна обществена роля. През 1919 г. за пръв път е избран за столичен общински съветник. Има изключително влияние в БИАД, както и дружества като Славянска беседа, редовен член е на престижния Union Club. През 1934 г. окончателно прекратява своята проектантска дейност, а три години по-късно отново е избран за общински съветник. През този мандат защитава нуждата и предвижданията на споменатия Мусманов план. Подкрепя кмета инж. Иван Иванов в намерението му за стриктно прилагане на плана, независимо от собственическите интереси в центъра на града. През 1941 г. Лазаров започва своя трети мандат в общинския съвет, но не го довършва – великолепният Никола Лазаров умира през 1942 г., оставил безчет сгради с изящна архитектура, но и заветите на своите професионални ценности.

РЕЗЮМЕ
Статията представя историята на бележития архитект Никола Лазаров (1870-1942) през моменти от биографията и образи от архитектурното му изкуство. Никола Лазаров е роден във възрожденския Карлово, а пътят му минава през Пловдив и достига до Париж, където завършва архитектура. Отново в България, Лазаров открива първото частно проектантско бюро в София. След това архитектурната му историята е история на неповторима съзидателност с безчет изящни жилищни и обществени сгради в София, Варна, Русе, Габрово, Шумен, Плевен… Талантлив, предприемчив и неуморим, Лазаров винаги е бил и безкомпромисен в отстояването на професионалните си ценности, а днес името му е емблема на българската архитектура.