След като на 3 април 1879 г. София е била обявена за столица възниква огромната строителна задача за преобразуване на малкия османски град в европейска столица. Освен от удобни жилища и представителни обществени сгради, градът е имал нужда и от паметниците, които отразяват националната идентичност на освободения народ. От тогава до днес, споменът за Васил Левски вероятно създава най-силното чувство за сплотеност на българите когато става въпрос за тяхната политическа независимост. Наричан “Апостол на свободата”, Левски всъщност е бил борец не само за свобода на българите, а за справедлива и равноправна българска република. Роден в Карлово, през своя живот Васил Кунчев е бил монах под името Игнатий, учител и участник в двете български легии (български войскови части, които са били подготвяни в Сърбия), откъдето му остава прозвището “Левски”. Благодарение на престоите си в Белград и Букурещ, прозорливо достига до заключението, че свободата на българите трябва да бъде спечелена отвътре като всенародно усилие, а не да бъде наложена отвън. Предвижда, че емоционалните съюзи с други държави със собствени национални доктрини са опасни, както се и оказва. Левски е теоретикът, но най-вече самият неуморен създател на системата от вътрешни революционни комитети из българските земи докато е заловен, осъден и обесен недалеч от мястото на днешния паметник и пет години преди Освобождението. Въпреки силните мотиви за изграждане на този паметник, неговото финансиране и успешно завършване се е забавило с години. Чак през 1895 г. е било официалното откриване на паметника, проектиран от първия софийски главен архитект Антонин Колар и с принос на италианеца Перукети.